Автор: Първолета Л. Кръстева
Съдбата ме срещна с Петър Къчев в началото на 80-те години на миналия век в град Враца - роден град и на двама ни. Къчев ме откри в залата по музика, където често учителката ми ме оставяше сама да свиря с часове зададено от нея упражнение.
Един ден, той влезе и ме заведе в ателието по рисуване, което се намираше в същата сграда с часовника на Попското.
По това време той се занимаваше с графика и бе ненадминат майстор на рисунката прилагаше това си умение в най-различни художествени графични техники - офорт, суха игла, акватинта, литография.
Завършил бе ВТУ "Кирил и Методий", специалност "графика" при проф. Николай Хаджитанев.
Висок, едър, риж, с къдрава коса … приличаше ми на Дядо Мраз от новогодишните картички. Носеше и физиката и душата на този старец.
Притежаваше авангардно мислене и не се боеше от новите похвати.
Увлекателен разказвач. Пленяваше както със спокойната и точна рисунка, така и с разказите свързани с техниките и методите на рисуване, с нестихващата енергия, с необуздано въображение.
Всички деца в ателието пазехме тишина и се стараехме да реализираме простичките му обяснения за сечения, светлосенки, колонни сенки, блясъци, отблясъци …
Оставяше ни да рисуваме, насоките му бяха индивидуални. Беше постоянно до нас.
Лекотата в рисунъка, точността, реализма, предаването на вътрешното му отношение към реалността – това пленяваше всеки, който имаше щастието да го наблюдава как рисува.
Ние рисувахме постановките, които ни подреждаше, а той свои неща – това създаваше творческа атмосфера и те караше да повярваш в изкуството на рисуването, за разлика от това на музиката където постоянно ме навикваха и говореха превзето за Alegro, Bemol, Minor и куп непонятни за десет годишно дете неща.
Къчев обичаше рисуването и тази негова обич грееше от него, заразяваше ни и ни убеждаваше, че то е начин на живот и дава смисъл на живота ни.
В началото рисувах с негови материали – листа, моливи, бои, четки.
Един ден се срещна с майка ми и й обясни, че имам талант да рисувам.
Завърших детската музикална школа. Продължих да посещавам уроците му, завърших основното си образование, приеха ме в Каменоделското училище в село Кунино.
Той ме насърчаваше и се радваше, че поемам по този път.
Благодарих му за всичко, което направи за мен и не спирах – завърших средното си образование, насочих се в областите на дизайна и историята на изкуството.
Годините минаваха, а ние така и не се срещнахме повторно.
Той не спираше да рисува и да обучава други деца след мен - аз „въртях педалите на колелото на живота” и не спирах.
Следях работите, които показваше по изложбите, четях тук-там написаните за него неща в пресата и се гордеех, че съм учила при него.
Не отдавна един ден случайно попаднах на една снимка с него във Facebook на стената на един мой съученик … стаих дъх под редовете написани под снимката, че не е вече сред нас … заболя ме нещо вътре в мен в душата, в мига в който разбрах, че първият Човек, отворил ми вратите към Рисуването не е вече между нас.
Заплаках … седях сама пред компютъра и плачех … много хора срещнах по житейският си път, но малко като Петър Къчев – Човеци. Такива, които искаха, можеха и оставиха следа в изкуството след себе си благодарение на упоритата си работа за развитие на таланта си да пресъздават реалността в рисунка за хората, такива, които оставяха свои последователи в това нелеко дело на откровеност с реалността.
Благодарна съм на Съдбата, че го познавах. Щастлива съм, че ме въведе в този различен и невероятен свят на изкуството.
Ако бе жив той щеше да навърши 60 години.
Няма коментари:
Публикуване на коментар