сряда, 23 ноември 2011 г.

Никола Корчев - скулпторът с голямото сърце

Никола Корчев - скулпторът с голямото сърце
автор: Първолета Л. Кръстева
Никола Корчев
(скулптор)
В техникума по добив и обработка на скалнооблицовъчни мателиали, който днес се нарича Професионална гимназия по каменообработване през 80-те години на 20-ти век Никола Корчев ми преподаваше по рисуване и моделиране, но спомените ми са запечатили главно моментите с него в ателието по скулптура. През 1982 г., когато бях в 9-ти клас на художествената паралелка, той бе на 51 години. През настоящата 2011 година щеше да е на 80 години.
Бе висок, строен, с прошарена коса, гъсти вежди и мустак. Ръцете му бяха жилести, пръстите гъвкави и сръчни. Беше единствения от всички по-възрастни преподаватели, който излъчваше интелигентност. Маниера му на поведение, начина на отношение с всеки един човек от чистачките в общежитието до директора на училището бяха различни от тези на другите преподаватели. Без да говореше, без да се налагаше да прави каквото и да е той те караше да се усещаш значим, неповторим индивид и да се чувстваш спокойно без притеснение във времето, в което по линията на Партията трябваше да сме всестранно развити личности, но не и индивидуалисти. След време разбрах, че бе и единственият, който бе завършил висше художествено образование и е внук на спасителя на Самарското знаме.

Паметник посветен на Никола Корчев - спасителя на Самарското знаме,
автор: скулптора Никола Корчев, внук

    В дясното крило на училището се намираше огромното ателие по скулптура, от тавана на което висеше една крушка. След часовете на редовните занятия всеки ден почти едни и същи хора работехме там, които със завършването на випуските само се подменяха с четири – пет души, повечето бяха момчетата. Имаше огромно корито в което бе глината, високи, въртящи се стативи за скулптура, рафт на едната стена отдясно на вратата.
Корчев беше си измайсторил свой малък статив от плочата на един котлон. Даваше ни задачи и заставаше да моделира редом с нас. Показваше ни как да изградим конструкциите на бъдещите пластики, помагаше ни при тяхното укрепване и когато се убедеше, че основата е стабилна разрешаваше всеки да започва моделирането. Не се намесваше пряко в работата ни, насочваше ни по начина по който го бяха учили в академията. Показваше ни как да наслагваме глината, как да я изолираме, как да направим гипсовия калъп, отливката, как да подготвим пластиката за изработване в камък. Носеше ни книги с репродукции на известни скулптори. Разказваше ни животите на различни творци за които бе чел от книгите. Предизвикваше ни да влагаме в пластиките не само заучени пропорции и анатомия, а и чувствата си. Учеше ни на труд и постоянство. Няма да забравя първият път, когато ми даде за задача да му занеса на следващият ден 50 скици на човешки ръце и крака. Задачата, която ми постави в първия момент ми се стори непосилна и се разплаках. Той застана до мен, усмихна се и ме успокои:
 - Това не е страшно. Страшно е, ако не се тренират ръцете и зрението ти, защото никога няма да станеш художник. Не се плаши, в началото ще има доста грешки, които ще ти покажа и с времето няма да допускаш.
            Това, което всеки от нас (неговите ученици) помни е неговият тих и благ, но по своему строг глас. Този човек имаше огромно сърце за всеки, решен да свърже живота си с изкуството и не само.
Случваше се да моделирам до късно и да намеря сутрин пластиката си набита от някой от тези, които ни се подиграваха, че висим в ателието. Плачеше ми се, но не го показвах, защото знаех, че не бива да показвам слабост и продължавах. След редовните занятия отново започвах от А и Б. Корчев не се сърдеше, че закъснявам спрямо другите, дори ме насърчаваше да не се отказвам.
В първите години сред нас имаше един ученик - Красимир Кръстев (от Севлиево) от по-горен випуск, невероятно талантлив. Сядаме да правим скици и Краси с няколко движения на ръката хваща най-главното, артистично, точно и неповторимо. В една от арките на вътрешния двор на училището имаше негова рисунка.
Също така там срещнах още два природни таланта: Даниела и Цветомила Данови, които за съжаление не се развиха в областите на изкуството. Те двете за мен бяха нещо необяснимо – рисуваха и пееха много точно. На времето в пансиона, където живеехме повечето от учениците имаше радиоточки. Имаше часове в които по тези радиоточки се излъчваха музикални предавания, те двете сядаха и се заслушваха в песните, в един момент едната от тях гасеше радиоточката и запяваха … като един глас и едно към едно като това, което си слушал преди секунди, без значение мъж или жена, какъвто и да било жанр. Много им се възхищавах.
От онова време си спомням също: Георги Танев, Емил Георгиев, Коцето Станоев, Иво Борисов, Евгени Карталов, Арсен Минков, Момчил Христов, Венцислав, Николай, Илиян, Тони, Богомил Нинов, Богомил Атанасов, Борислав, Емил, Пламен Алтънчев, Анатоли Монов, Атанас Стоянов, Мартин Петров, Валери, Койчо и др. Една част поехме по трудния път на изкуството, други станаха каменоделци, трети зъботехници, но всеки от нас и днес се гордее, че е имал шанса да бъде обучаван от Никола Корчев.
семейство Корчеви
Когато говорим за Никола Корчев всички ние – неговите ученици говорим и за неговото семейство, защото той не ни делеше от него. Съпругата му (Маргарита Корчева) бе преподавателят ни по български език и литература. Двамата бяха невероятен тандем като педагози. Материалът, който тя преподаваше бе обвързан с неговите теми по скулптура и рисуване. Самостоятелните задачи, които двамата ни даваха по дисциплините, които преподаваха развиваха у нас не само желанието за четене, за писане, рисуване и моделиране, а и това за пресъздаване на нашето индивидуално усещане към заобикалящата ни действителност. След приключване на дадена тема правехме изложба в стаята по литература с тетрадките си за домашна работа. Задачата на пръв поглед простичка, не всеки път бе лека за реализация. Трябваше да напишеш литературната тема, като направиш рисунки на кулминационните сцени от даденото произведение, като сам създадеш и оформлението на страниците. Корчева прочиташе предварително домашните ни и ги връщаше пред катедрата на всеки един като на официално тържество. И всеки един на глас четеше творчеството си, като показваше илюстрациите си на всички. До днес пазя тетрадката си от Х клас някъде вкъщи.


Ромео и Никола Корчев в ателието му, юни 2006 г.
  Тези хора приемаха учениците си като част от своето семейство заедно със синовете си Константин и Станислав, те ни даваха най-доброто от себе си, така както и на своите деца. Те също така пишеха поезия и спортуваха, занимаваха се с йога и начинът им на живот бе природосъобразен. Учеха ни и на това.
     Често бивши възпитаници, като се отбият в селото отиват да се видят с тях. Последната снимка тук е направена от  група от випуск 1982 - 1986 г., на която се вижда реално описаното от мен.
За нас Никола Корчев бе не само творец, но и човек с голямо сърце, в което имаше място за всеки от нас.

3 коментара:

  1. Освен скулптор, Никола Корчев беше и изключителен алпинист, един от най-добрите през 50-те и 60-те години, учител на поколението на Христо Проданов. Алпинизмът като начин на мислене бе част от житейската му философия, това впечатляваше и въздействаше върху учениците му. Наскоро в Кунино имаше катерачна среща - състезание на най-талантливите съвременни скални катерачи, посветена на неговата памет.

    ОтговорИзтриване
  2. Напълно съм съгласна с посочените факти. Посочила съм ги в страницата за Никола Корчев в Wikipedia.

    ОтговорИзтриване
  3. И Госпожа Корчева беше невероятен човек и преподавател.Литературата винаги ми е била любим предмет,но в нейните часове наистина бях хипнотизирана.Така сладкодумна,с изключителна култура и стил на изразяване,богата душевност и речник,тя е един от учителите,приятният спомен за които никога няма да се изгуби.

    ОтговорИзтриване